Леванцо

Историята на най-малкия от Егадските острови, отделен от Сицилия когато ледниковете са се стопили, чиято пещера е известна на рибарите с векове като укритие за зайци — но никой не е пълзял по корем до задната стая, докато флорентинска художничка не го е направила, намерила е два слоя рисунки разделени от шест хиляди години мълчание, и е разбрала незабавно какво е намерила, в чиито води от 27 метра дълбочина лежат петдесет амфори с кампанийско вино от I век пр. Хр. на сто метра от брега, и в чийто пристанищен площад живеят двеста и тридесет души с един единствен хотел и нито една обществена транспортна линия вътре в острова

Phorbantia: Островът на тревата

Гърците са нарекли Леванцо Phorbantia: от гръцки phorbē — трева, пасище, изобилно зелено. Островът е бил покрит с трева в степен, изглеждаща очевидна на моряците, пристигащи от морето. Сред варовиковите брегове, оголени от вятъра и солеността, тревата на Леванцо е изглеждала необичайно буйна. Днешното название Леванцо е загадка, оспорвана с векове. Три версии. Първата: от обичая на жителите да „вдигат лоста нагоре" — levare su — за помпане на вода от единствения кладенец в южната чат на острова. Водата е рядка на острова: кладенецът е бил единственият сигурен извор, и движението на помпата е влязло в самото название. Втората версия: от Laepantio, латинизирано название на неизвестен исторически притежател на острова. Третата: от мореплавателите от Леванто — лигурийски пристанищен град — които са акостирали редовно тук по пътищата на Средиземноморието. Никоя от версиите не е доказана. Островът пази тайната на своето название.

5,4 квадратни километра: Леванцо е по-малък от много квартали на Палермо. 230 постоянни жители. Един хотел. Нито автобус, нито такси вътре в острова. Едната единствена асфалтирана улица на острова свързва пристанищното селце с плажа при Фарагльоните. Всичко останало: пешеходни пътеки от пясъчен камък, по-стари от самото пристанище.

Отделянето: Когато Леванцо е станал остров

Преди дванадесет хиляди години Леванцо и Фавинана не са острови. Те са хълмове на западна Сицилия, стърчащи над по-ниското морско ниво на последния ледников максимум. Между тях и Трапани: широка плоска равнина с трева и животни. Cervus elaphus — благородният елен. Bos primigenius — дивият бик, предшественикът на домашния добитък. Equus hydruntinus — изчезнал вид кон, по-малък от съвременния, плещест, с тесни копита. Те са пасяли по плоскостта между хълмовете и морето. После ледниковете започват да се топят. Морето се вдига с около сто и двадесет метра. Равнината изчезва. Хълмовете стават острови. Хората на острова се оказват пред избор: да останат или да последват отдръпващата се суша. Около 8000 г. пр. Хр. — по времето, когато земната лента към Сицилия е ставала все по-тясна — обитателите на Леванцо вероятно са емигрирали. Не се е запазила следа от постоянно обитаване между тогава и около 4000 г. пр. Хр., когато Неолитните хора се завръщат на острова — вероятно с лодки, с добитък и с нови знания. Пещерата е пазила следите на двете заселвания. Разделени от четири хиляди години мълчание.

Ретроградата: Задната стая

Грота дел Дженовезе се отваря в варовиковия скалист бряг на северо-западната страна на острова, на около пет километра от пристанищното селце. Входът е върху варовикова стена, тридесет метра над малката бухта Кала дел Дженовезе. Пещерата има две части. Антеградата — входната зала: голямо, естествено светло пространство, широко и достъпно. В нея — и това е важно — е намерена пещ за вар от Средновековието: някой е влизал в антеградата с векове, вадял е варовика от стените и го е пекъл за строителни цели. Антеградата не е тайна. Тя е работилница. После, в дъното на антеградата, има проход. Тесен, нисък, изискващ пълзене по корем. Той е широк колкото тяло. Дължината му е около метър и половина. Зад прохода: ретроградата — задната стая. По-тъмна, по-тиха, по-ниска. Тя е сухи, с постоянна температура, без достъп на ветрове и влага отвън. Стените й са плоски и гладки на места, грубичени на места от естествени изпъкналости. По тях са рисунките. Рибарите на острова са знаели за пещерата с векове. Те са я използвали за ловене на зайци: в прохода са пускали порове — feretti — малки хищни бозайници, пъхащи се в тесни дупки и гонещи зайците навън. Ловът е прагматичен. Задната стая: непосетена, непотребна, защото зайците не се крият там. За да намериш зайци, казвали са рибарите, е достатъчно да пуснеш порето в ниския проход. Не е нужно да пълзиш сам. Никой не е пълзял. Докато Минелоно не пристигнала.

Лято 1949 г.: Флорентинката

Франческа Минелоно е флорентинска художничка на почивка на Леванцо. Не е изследователка, не е археоложка. Тя е жена с любопитство, ваканция и характера на художник: привичена да гледа повърхности, да забелязва формите, да се пита какво стои зад тях. Рибарите й разказват за пещерата с рисунки, видени от някого в дъното. Или може би за пещерата, популярна сред зайците. Разказът е непълен и неточен: важното е, че тя чува за нея. Лятото на 1949 г. Минелоно плава с лодка до Кала дел Дженовезе. Изкачва се до входа. Влиза в антеградата. Гледа около себе си. Вижда пещта за вар и нищо друго. После вижда прохода. Провира се по корем. В задната стая, когато очите й свикват с тъмнината, вижда фигури по стените. Изчертани в тъмния камък, нарисувани с въглен и охра. Животни. Хора. Риби. Тя е художничка. Разбира незабавно. Прибира се в Трапани и търси телефона на Паоло Грациози, палеоетнолог от Флорентинския университет. Разказва му. Прави скици. Изпраща ги.

Грациози и двата слоя

1950 г. Грациози пристига с екип. Те картографират пещерата систематично, правят оценки, вземат стратиграфски проби. Намират две отделни групи изображения по стените на ретроградата. Първата група: изсечени в камъка, издълбани с кремъчно острие. Стилът е натуралистичен, профилен, с единична линия. Животни: елен, обърнал глава назад сякаш усетил нещо. Бик с наведена глава. Кон с тесни копита. Четири човешки фигури, стилизирани, с птичи маски на главите. Датирани въз основа на стилистика и въглеродно датиране: около 9 000 г. пр. Хр. — Горен Палеолит, Епиграветиански период. Тези хора са познавали животните, нарисувани по стените: пасяли са по равнините около острова, преди морето да ги покрие. Втората група: рисувани с въглен и охра. Почернели и червеникави фигури, по-нови по стратиграфия. Хора в процесия, стилизирани, с издължени тела и скъсени крайници. Животни: бик, елен. И риби: риба тон, нарисувана с точност, позволяваща идентификация на вида. Единственото червено изображение — мъж с вретеновидна глава и синусоидално тяло — е Палеолитно. Черните рисунки са Неолитни. Датиране: около 4 000 г. пр. Хр. Разликата между двата слоя: около шест хиляди години. Четири хиляди години, когато островът е бил изоставен. После хората се завръщат и рисуват на същата стена. Освен животни и хора: петнадесет идоли — schematized човешки фигури от два типа. Тип „цигулка": горната чат е разширена, средата е стеснена, долната е разширена отново. Тип цилиндрична: правоъгълна форма без разграничени части. Тузо и международни изследователи свързват ги с Цикладски идоли от Егейско море и с Малтийски фигурки от Хипогея Xaghra на Гозо. Тези форми, намерени едновременно на Леванцо, Сицилия, Малта и Цикладите, сочат към обща духовна мрежа, разпростряла се от Балканите до Иберийския полуостров по времето на Неолита. Пет поредни идола, наредени три пъти на различни стени: три „цигулки" и два цилиндри, редуващи се в постоянен ред. Умишленост, говори Туза. Ред, чийто смисъл е изгубен.

Паоло Грациози и Йоле Бовио Маркони: Двамата учени

Грациози публикува резултатите 1962 г. в монография, станала стандартна референция за палеолитно изкуство в Сицилия. Той е класифицирал Грота дел Дженовезе като едно от петте най-значими места за праисторическо пещерно изкуство в Средиземноморието. Йоле Бовио Маркони, надзорник за антиките в Западна Сицилия, е участвала в първото научно проучване и е документирала резултатите в регионалните архиви. Тя е работила в период, когато жените в италианската академия са рядкост. Нейното присъствие заедно с Минелоно — две жени, открили и документирали едно от най-важните праисторически места в Средиземноморието — е рядкост, рядко описвана в историографията. Грациози умира 1988 г. Бовио Маркони умира 1983 г. Минелоно умира в неизвестна за обществеността дата: тя не е публична фигура, нейният живот след откритието е слабо документиран. Себастиано Туза провежда нови изследвания в пещерата 2013 г. с международен екип от немски, австрийски и холандски учени. Публикуват в Praehistorische Zeitschrift. Туза умира 2019 г.

Петдесетте амфори: Кампанийско вино на 30 метра

При Кала Миноло, на 100 метра от брега, на 27–30 метра дълбочина, лежи кораб. Той е оттипат около I в. пр. Хр. — точно след Битката при Егадите, след като Рим е вече господар на Сицилия и трафикът на вино от материка към острова е интензивен. Корабът е носил около петдесет амфори тип Dressel 1B: дълги, конусовидни, тесногърлови амфори, произведени в Кампания за транспортиране на вино. Вътрешно покрити с пек — смола от бор — за водонепропускливост. Едно от гърлата носи печат: PAPIA. Вероятно се отнася до Papia Tertia, жена-собственик на лозово стопанство в Кампания около средата на I в. пр. Хр. Жена с антични думи по гърлото на амфора, лежаща на морското дъно две хиляди и сто години. Не е известно дали е знаела, че корабът е потопен. На сто метра от потъналия кораб, при Пунта Алтарела, са открити останки от гарум фабрика от елинистично-римски период: предприятие за производство на рибен сос, основна подправка в римската кухня. Изследователите предполагат, че амфорите с вино са пристигали тук, разтоварвани и после пълнени с гарум за обратния рейс към Кампания. Корабът е страдал от плячкосване преди официалните разкопки. 2005 г. е проведен систематичен подводен разкоп. Намерени са петдесет амфори in situ — в оригиналното им положение, легнали на дъното в реда, в който са наредени в трюма на кораба. Фрагменти от чернолакова керамика: трапезен сервиз на борда. Корабът е видеонаблюдаван. Гмуркачите, посещаващи Кала Миноло, виждат амфорите в оригиналните им позиции. Нищо не е преместено.

Кала Фрида: Подводното сладко

Кала Фрида — Студената бухта — е наречена така по подводни извори, излизащи от пукнатините в скалата на морското дъно. Сладка вода излиза от под морето: не на повърхността, а дълбоко долу, в пукнатините на варовика. Гмуркачите, плаващи над тези пукнатини, усещат студена струя сред топлото море. Изворите са карстов феномен: дъждовната вода на острова прониква в варовика, следва подземни канали и изтича на дъното на морето като подводни извори. Подобни феномени са редки в Средиземноморието: при Леванцо те са достатъчно интензивни, за да наименуват бухтата. Леванцо не е плодороден остров. Водата е стратегически ресурс. Единственият кладенец на острова е бил в южната чат: „вдигането на лоста" — ако тази версия на названието е вярна — е ежедневна задача, не метафора.

230 жители и нито един автомобил

Леванцо функционира без автомобили вътре в острова. Съществуват три или четири джипа за туристически обиколки до Грота дел Дженовезе и за достъп до труднодостъпни части. Всичко останало: пешаком. 230 постоянни жители. В летния сезон числото се увеличава многократно с туристи и с жители на втори домове. Зимата: тишина, вятър, рибарски лодки. Единственото средство за обществен транспорт е хидрокрилото от Трапани: двадесет и пет до четиридесет минути, около двадесет отплавания дневно в летния сезон. Между Леванцо и Фавинана: около десет минути. Фавинана е „централата" на архипелага, където е пристанищното ферибот съоражение, болницата и гимназията. Децата на Леванцо учат в началното училище „Л. Бернини", клас на Instituto Comprensivo Antonino Rallo. За средно образование: пътуват с хидрокрилото до Фавинана всеки ден или живеят там в семейства. Рибарите: настоящите рибари на Леванцо са последните от семейства, обитавали острова с поколения. Лодките са малки, за крайбрежен и дълбоководен риболов. Мрежите сушат на пристанищния площад. Рибата се продава пряко от лодките.

Фиеста на Свети Йосиф: Трите дни на острова

18–20 март. Festa di San Giuseppe, патрона на Леванцо. Три дни. Вечерта на 17 март: вотивни клади. Жители запалват огньове по хълмовете около пристанището. Традицията е предхристиянска: огновете за прогонване на злото, за приветстване на пролетта, за почитане на починалите. Свети Йосиф е добавен по-късно. Огньовете са по-стари от него. 18–19 март: религиозни процесии. Статуята на Свети Йосиф е носена из улиците на пристанищното селце. Задължителните ястия без месо: рибата от залива, паготото от брашно с аниз, хлябовете, моделирани в ритуални форми. Двеста и тридесет жители: всички познават всички. Фиестата е едновременно религиозна, гастрономическа и социална. Туристите, попаднали случайно в тези дни, са поканени в домовете.

Кабото Росо и фарът

На северно-западния нос на острова, на осемдесет метра над морето, стои фарът на Кабото Росо. Достъпен пешаком по пътека от пристанището: около час. Гледката: Леванцо на юг, Маретимо на запад, Фавинана на изток, Сицилия на изток-север. В ясно утро: Трапани, Ериче и Монте Кофано. От Кабото Росо можете да се опитате да видите Тунис на хоризонта. Не е гарантирано. При изключително ясно небе, много рано сутринта, местните твърдят, че виждат африканския бряг. Разстоянието е около 200 километра. Между Леванцо и бреговете на Тунис, именно тук, 10 март 241 г. пр. Хр., Рим е победил Картаген.