Челано - Градът, преживял всичко!
Италия
Градът, унищожен от Фридрих II и депортиран в Малта, гледащ езеро, което изчезна, и оцелял от земетресение, убило тридесет хиляди
Челано стои на хълм на 860 метра, в северния ръб на Фучинската равнина, под планинския масив на Сиренте. Оттук до Рим по магистрала са около сто и двадесет километра, час и половина по шосе. Оттук до Пескара по Адриатика са около деветдесет километра в другата посока. Челано е точно по средата на Апенинския полуостров, в онзи централен коридор, по който историята е минавала в двете посоки от векове.
От VIII век Карл Велики и потомците му са управлявали Марсика като самостоятелно графство, независимо от Херцогство Сполето. Челано е избрано за Caput Marsorum: столицата на Марсика. Титлата е практическа и символна едновременно. Практическа, защото от тук са издавани феодалните укази за региона. Символна, защото е свързвала градчето с идентичността на целия народ на марситата, потомци на древното италийско племе, дало на Рим едни от най-добрите му войници и след това воювало срещу него в Съюзническата война от 91-88 г. пр. Хр. Марситата са спечелили правото да се нарекат римляни. Потомците им са управлявали Марсика от Челано в продължение на векове.
Семейство Берарди са управлявали Челано от около X век. Графовете на Марсика, господари на хълма и на равнината под него, на Фучинското езеро и на плодородните пасища около него. Властта им е продължила три века, до момента, когато се е изправила пред противник, с когото никой граф на никое итaлианско феодално владение не е печелел. Фридрих II Хоенщауфен.
В 1221-1222 г. Фридрих II покорява последните противници на Апенинския полуостров. Едно след друго, феодалните съпротиви се сриват. Само Томас от Челано, граф на Молизе, оказва сериозна съпротива в укрепленията на Абруцо. Фридрих изпраща армия. Обсадата на Челано е дълга и тежка. Тома е защищавал хълма с упорство, достоен за уважение и несъвместим с победата. Накрая Рокамандолфи и Овиндоли се предават и Томас е прогонен. Наказанието за Челано е диктувано от логиката на империята: пълно разрушаване.
В 1223 г. Фридрих заповядва: Челано да бъде срито до основи. Жителите да бъдат депортирани. Мъжкото население е отведено в Сицилия и в Малта. Конкретният механизъм е уточнен от архивите на общинския сайт на Челано: в май 1224 г. жителите, събрани от Енрико ди Мора по заповед на императора, са депортирани специално в Малта, на острова, чието арабско население Фридрих систематично замества с латиноезично християнско население. Хората от Челано са трябвало да станат инструмент на тази политика на демографска трансформация.
В юли 1227 г. Фридрих нарежда освобождаването на жителите. Върнали са се в Абруцо и са намерили руините на стария си град. Новото Челано е построено на около километър от предишното, на хълма Сан Флавиано, именно там, където е стоял военният лагер на Фридрих по времето на обсадата, в 1223 г. Сградата, построена върху лагера на онзи, унищожил стария ти град. Историята обича такива размествания. Именно на хълма Сан Флавиано в 1392 г. Пиетро Берарди ще нареди строителството на замъка.
Граф Томас никога не се е върнал. Воювал е срещу императора до смъртта си между 1251 и 1254 г., далеч от Абруцо. Победен, прогонен, непомирен. Тунингуването на Челано с малтийската Зейтун е дълго установено, именно заради депортирането. Свързаността с острова, на десетки хиляди километра, поддържана от паметта за едно несправедливо изгнание на осем века.
Из Челано е роден и друг Томас, по-тих от графа и по-дълготраен в историята. Блаженият Томас от Челано, роден между 1185 и 1190 г., е станал монах от ордена на Свети Франциск от Асизи, последовател на Франциск от ранните години на движението. Назначен е за пръв биограф на светеца: двете му жития на Свети Франциск, Vita Prima и Vita Secunda, са съставени по поръчка на папата и са основните извори, от които последователните векове са разбирали живота и учението на Франциск.
Томас от Челано е известен и с друго: приписва му се авторството на секвенцията Dies Irae, латинският химн за Страшния съд, използван в заупокойните маси на католическата литургия в продължение на векове. Dies irae, dies illa, solvet saeclum in favilla. Денят на гнева, оня ден, ще изгори света в пепел. Текстът е сред най-наситените и известни в средновековната латинска литература. Верди е сложил фрагменти от него в Реквиема си. Брамс го е цитирал. Берлиоз го е пародирал в Фантастичната симфония. Авторството на Томас от Челано е оспорвано от изследователите: няма категорично приписване в съвременните ръкописи. Но традицията е стара, упорита и вероятно не е случайна.
Двамата Томаси от Челано са различни: единият е феодален господар, воювал с императора и изгубил. Другият е монах, написал биографии на светец и може би стихове за края на света. Единият е помнен с тунингуването с Малта. Другият е помнен с Верди. Едно малко абруцко градче, едно и също столетие, две съвсем различни истории в едно и също столетие.
Замъкът, доминиращ Челано и равнината под него, е строен на три фази от трима различни господари в рамките на осемдесет и пет години. Пиетро Берарди нарежда строителството в 1392 г.: стени, първи две нива, четири квадратни ъглови кули. Лионело Аклозамора разширява в 1451 г.: главният етаж, двете полуцилиндрични кули на североизточната страна, триъгълния равелин с голяма цилиндрична кула. Антонио Тодескини Пиколомини, племенник на папа Пий II, довършва след 1463 г.: откритата лоджия на втория двор, ренесансовите прозорци с архитрав, висящите лоджии на конзоли, заострените арки с родовите символи на Пиколомини, кръст и полумесец.
Резултатът е структура, в която три различни строителни волята са наслоени без видимо противоречие. Военната логика на Берарди стои в основата: масивни стени, квадратни кули с мерлатури в стил Гибелино, рова, подвижния мост. Адаптацията на Аклозамора добавя отбранителна дълбочина. Ренесансовата трансформация на Пиколомини превръща крепостта в представителен дворец, без да заличи военния й характер. Гибелинските мерлатури с лястовичата форма стоят над ренесансовите прозорци. Средновековното и ренесансовото не се противопоставят. Просто съществуват едновременно, всяко в своята логика.
След Пиколоминитата идват Сфорца-Чезарини, Перети, Драгонети. В 1591 г. Камила Перети, сестра на папа Сикст V, придобива замъка. В 1647 г., по времето на бунта Масаниело в Неапол, бунтовници водени от барон Антонио Куинци от Л'Акуила заемат замъка, последван от обсада от кралски войски. Историята на замъка след Пиколоминитата е поредица от смени на собственост, без никой да промени физическата структура. Сякаш всеки нов собственик е разбирал, че не може да го подобри. Само го е наследявал.
В 1893 г. замъкът е обявен за национален монумент. В 1938 г. е експроприран от държавата. Реставрацията, нужна след земетресението от 1915 г., започва в 1940 г. и е прекъсната от войната. Завършена е едва в 1960 г. с въвеждане на противосеизмични техники. Днес в него се помещава Националният музей за свещено изкуство на Марсика, открит в 1992 г. Живопис, скулптура, свещени одежди от VI до XVIII век, събрани от малките черкви из региона. Колекцията Торлония, придобита от италианската държава в 1994 г.: 184 предмета и 344 бронзови монети от римската епоха, намерени при пресушаването на Фучинското езеро.
Когато стоите на хълма на Челано и гледате надолу към равнината, виждате поле: правоъгълни парцели, зелено и кафяво, захарно цвекло и картофи, прости земеделски постройки. Виждате плоскост без характер, изкуствена в разпределението на своите граници. Преди 1878 г. оттук е имало вода. Езеро с дължина шестдесет и едно километра в обиколката и дълбочина до тридесет метра. Трето по-голямо езеро в Италия. Лаго ди Фучино, познат на римляните като Fucinus Lacus, съществувал от хиляди години и изчезнал за пет.
Езерото не е имало естествен отток. Нивото му е варирало сезонно, заливало е земеделски земи около него, провокирало е малария в мочурливите зони. Юлий Цезар е планирал пресушването му, но е убит преди да започне. Светонии, Тацит и Плиний Стари са писали за него. Клавдий го е осъществил частично в 41-52 г. сл. Хр.: тунел от шест километра, прокопан под планината Салвиано, свързал Фучинското езеро с река Лири на югозапад. Тридесет хиляди работника и роби, единадесет години работа. Най-дългият тунел, построен в античността, останал и най-дълъг в света до 1871 г., когато е открит тунелът Фрежюс под Алпите.
За церемонията по открИването на тунела в 52 г. сл. Хр. Клавдий наредил наумахия, инсценирана морска битка на самото езеро: деветнадесет хиляди осъдени и гладиатори, облечени като сицилианци и родосци, на военни кораби, с реални сблъсъци и реална кръв. Агрипина, жената на Клавдий, и младият Нерон присъствали. Отворили шлюзовете, водата потекла, тунелът проработил. Частично. Нивото на езерото спаднало, но не достатъчно. Инженерите са изчислили неправилно наклона на тунела. В следващото столетие Траян и Адриан разширяват и задълбочават каналите. В 508 г. сл. Хр. земетресение запушва тунела. Езерото се върнало.
Осемнадесет века след Клавдий, в 1854 г., принц Алесандро Торлония, банкер и аристократ от Рим, договаря с италианската държава проект за пълно пресушаване в замяна на собствеността на получената земя. Швейцарският инженер Жан Франсоа Мейор дьо Монтришер поема проекта с три хиляди работника и следва трасето на Клавдиевия тунел, разширявайки и задълбочавайки го. Работата завършва в 1870 г. В 1873 г. started постепенното оттичане. На 1 октомври 1878 г. Фучинско езеро е официално обявено за пресушено: сто и четиридесет квадратни километра вода са станали земя. Торлония получава около шестдесет и пет хиляди хектара плодородна равнина.
За пресушаването е платена конкретна цена. Рибарите на езерото са загубили поминъка си. Присвояването на земята от Торлония създава условия за дълги социални конфликти: високи наеми, лихви по заеми от Банка дел Фучино, собственост на Торлония, ниски изкупни цени за захарното цвекло от собствената им фабрика. Писателят Инячо Силоне описва положението в Фонтамара в 1933 г. с думите, станали класика: Начело на всичко е Бог, господар на небето. После идва принц Торлония, господар на земята. После идват охраната на принца. После кучетата на охраната. После нищо. После пак нищо. После пак нищо. После идват кафоните. И може да се каже, свършено е. Аграрната реформа от 1952-53 г. раздробява владенията на Торлония и ги преразпределя в малки ферми. Но езерото не се е върнало.
В 7:53 часа сутринта на 13 януари 1915 г. земетресение с магнитуд 6,7 удари Марсика с интензитет над единадесета степен по скалата Меркали в епицентъра. Епицентърът е в Фучинската равнина, близо до Авецано. Разломите на Фучинската система, нормалнo-разломна структура с посока СЗ-ЮИ, се активирали на дължина около тридесет километра. Трусовете продължили двадесет до тридесет секунди. Задостатъчно.
Над тридесет хиляди загинали. В Авецано от около единадесет хиляди жители оцелели по-малко от хиляда. Девет десети от нереализираната армирано-бетонна сграда в Авецано, една от първите такива по онова време, е единствената устояла и е обявена за национален паметник. Колармеле, Сан Бенедето деи Марси, Патерно, Ортукио, Джоя деи Марси: двадесет населени места са напълно заличени. Пристигането на помощта е закъснело: няма добри пътища, има само мули и пешеходни пътеки. Минали са двадесет и четири часа преди армията да пристигне. Тридесет и шест часа след труса е завалял сняг. Оцелялите са замръзвали в руините, без храна, без подслон.
Челано е пострадало тежко, но не е унищожено по начина на Авецано. Замъкът Пиколомини е получил сериозни щети: порталите на лоджията в двора са рухнали, сводовете, всички етажи, парапетната пътека и висящите лоджии са паднали. Дълбоки пукнатини в ъгловите кули, с югоизточната, редуцирана до половината от оригиналната й височина. Черквата Сан Джовани Батиста е пострадала. По-голямата чат от живописните сгради, привлекли вниманието на пътешественика Едуард Лиър в 1843 г., са се срутили и впоследствие са разчистени. Но градчето е оцеляло. Хората са се върнали и са построили отново.
Земетресението от 1915 г. не е единствено в историята на региона. Точно е казано: живееш в Абруцо, живееш на земя, която се движи. Архивите регистрират силни трусове в 1349, 1706, 1799, 1904, 1915. И разбира се 2009 г. в Л'Акуила. Историята на архитектурата в Абруцо е история на сгради, преживели трусове, и на хора, строили отново след тях. Устойчивостта на региона е мерена не в устоялите стени, а в устоялите хора.
В края на август 1843 г. Едуард Лиър пристига в Челано по времето на итинерария си из Абруцо. Данните са конкретни, защото Лиър е воден дневник. В 30 август вечерта за пръв път усеща земетресение: наклонен е напред на стола, носът му почти докосва масата, преди домакините да изтичат крещейки Terremoto! Наблюдението е точно и весело. Лиър бързо е разбрал, че в Абруцо земетресенията са ежедневие. Разказва, че е пережил четири труса по времето на престоя си в района.
Лиър е отседнал в дома на семейство Табаси: Дон Франческо и Дон Памфило, Дона Костанца и Дона Фелицета. Описва домакините като изключително гостоприемни хора, оставили го да прави каквото иска навън. Рисувал е над градчето, в ливадите отдолу, откъдето е виждал скалистия хребет зад него. Двама селяни са излезли от нивата да му предложат бадеми. Лиър е записал и обяда на 31 август: добра супа, прясна риба, варено пиле, нарязан студен шунка и болонска наденица, купища макарони, задушено телешко, печен гълъб, круши, сливи и дини. Списъкът е прецизен. Лиър цени доброто хранене.
Прекарал е четири дни в Челано и е описал гледката с думи, цитирани и до днес в местните исторически текстове: Челано е приятно наситено на хълм, красиво поставено на около шест мили от брега, при отвора на горист дол, на височина, смело отделена от друга живописна изолирана планина. Прозата е типична за Лиър: точна, визуална, без сантименталност. Четири дни в Челано, четири набора от рисунки, и един дневник, запазил детайли за Абруцо от 1843 г., несъхранени никъде другаде.
На два километра западно от Челано, между масива на Сиренте и върха Серра ди Челано, потокът Рио Ла Фоче е прорязал варовика в продължение на безброй хиляди години и е оставил каньон: дълъг над четири километра, широк средно пет до шест метра, с каменни стени, достигащи в горните части до почти двеста метра. Гоните ди Челано, ущелието, чийто прякор е Великият канион на Централните Апенини.
Стените в най-тесните участъци са на три метра разстояние. Влизаш в ущелието и пред теб пространството изчезва: само скала вляво, скала вдясно, ивица небе отгоре и вода и камъни под краката. Осветлението е драматично: слънцето прониква в дъното само в ограничени часове, обикновено около пладне в лятото, когато достига ъгъл, позволяващ му да мине между стените. В останалото дневно време ходиш в сянка, с разни нюанси на охра и сиво около теб.
В ущелието се гнездят царски орли. Пилигрими-соколи. Сови. Дива свиня и катерица в горните части. Забранено е влизането без каска заради риска от падащи камъни. В юли и август полицейски служители глобяват посетители без каска. Ущелието е вписано в Природния регионален парк Сиренте-Велино. Маршрутът нагоре от Челано, следвайки коритото на Рио Ла Фоче, стига до Фонте дели Инамурати, красив водопад на 1030 метра, при добро темпо за около два часа. Слизането от Овиндоли е алтернативата за тези, предпочитащи да не се връщат по същото трасе. Дванадесет километра в двете посоки. Три до четири часа в зависимост от темпото. Каска: задължителна.
Историческият квартал на Челано е организиран около замъка, видим от километри разстояние от равнината. Три черкви с фасади от XIII век, в стила на тези в Л'Акуила: Сан Джовани Батиста, Сан Франческо, Сант'Анджело. Фасадата на Сан Джовани Батиста е особена: закрит фронтон, разделен на два регистъра от корниз, романски портал отдолу и готически розетон с купидони и растителни мотиви горе. Детайл при центъра на розетона: Христос. Черквата е строена от XIII до XV век, интериорът е преустроен след земетресение от 1706 г. и земетресението от 1915 г. е разкрило изписаните сводове на десния кораб, скрити от по-старото преустройство. Фрескитe с четиримата евангелисти, Дева Мария и светци са приписани на тосканските художници от XV век.
Площад Четири Ноември е централният площад на Челано. От терасата до замъка гледката се простира над цялата Фучинска равнина: правоъгълните парцели, далечните планини, хоризонта, в ясен ден стигащ до Велино на запад и Майела на изток. Именно тази гледка е правила Челано стратегически незаменимо за всяка власт от Берардите до Торлония: виждаш всичко. Знаеш кой идва. Знаеш откъде. Контролираш равнината, като контролираш хълма.
Пресушаването на Фучинското езеро в XIX век е имало и неочаквана последица: дъното на бившето езеро е погълнало за векове предметите, изгубени или оставени там в хода на Клавдиевите хидравлични работи. Когато водата е изтекла, земята е разкрила артефакти. Торлония, придобил земята, е придобил и намерените предмети. Колекцията, наречена Колекция Торлония, съдържа 184 предмета и 344 бронзови монети от римската епоха, намерени в района на Фучино.
Сред ценните предмети е главата на Афродита от III-II век пр. Хр.: един от най-красивите примери на гръко-римска скулптура, намерени в Абруцо. Варовикови релефи от II век сл. Хр., наречени от изследователите пощенски картички на епохата: изображения на работници, дренирайки водата, гледки на езерото и населените места около него. Документация на Клавдиевия строеж от епохата, в която е правен.
Музеят на свещеното изкуство на Марсика, в останалата чат от замъка, съдържа произведения от шест века, събрани от черквите из целия регион: скулптура, живопис, свещени одежди, ковано сребро. Провинциален музей с интензивна колекция и скромно посещение. Тишина, климатик, и произведения, за които в по-посещавани музеи биха правили опашки.
Кухнята на Челано се корени в две пространства: хълмът с агнешкото и пасторалното, и равнината с Фучинските картофи. Картофите от Фучинската равнина са с характерна консистенция, дължаща се на вулканичния произход на почвата: плътни, с ниско съдържание на вода, подходящи за пържене, за гратен и за местните картофени пити. Фучинското картофи са включени в листата на традиционните агрохранителни продукти на Италия.
Такуелоце с агнешки сос е местна паста, чието название е местен диалектен вариант на тагляателе: нарязани ленти, поднесени с бавно приготвено агнешко рагу. Агне кахе е ове: класическото абруцко агнешко с яйце и сирене. Пекора ае кутуре: овцата в гърне, задушена с часове с домати, черен пипер и розмарин. Арростичини: задължителни, навсякъде и по всяко време. Вино: Монтепулчано в карафа, без лейбъл. Кой са тази карафа вдига.
Челано е унищожено в 1223 г. от Фридрих II и е построено отново. Жителите му са депортирани в Малта и са се върнали. Земетресението от 1915 г. е убило тридесет хиляди в региона и е повредило замъка и черквите. Те са реставрирани. Езерото, в чийто воден хоризонт са минали хиляди години история, е пресушено и е станало поле. Полето е плодородно и храни региона.
Има нещо характерно за градовете, преживели толкова много: не са сентиментални по отношение на собственото си минало. Миналото е там, в замъка, в черквите, в музея, в пътеката до руините на стария град, разрушен от Фридрих. Но животът продължава паралелно с него, с присъщата за провинциална Южна Италия неспешност. Пазарът, кафенето, гледката от терасата над равнината. Каньонът с неговите двеста метра стени. Орлите над Гоните.
Едуард Лиър е прекарал четири дни в Челано в 1843 г. и е рисувал гледки, голяма чат от които са изчезнали след 1915 г. Изоставил го е с думата приятно на хълм. Не е прекалена похвала за място с такава история. Но е честна. Честното описание е рядко и трайно. Челано е приятно на хълм. И с хиляда години история зад хълма, в зависимост от посоката, в която гледате.
